Нежно се докоснах до прозореца. Толкова е студено... Боли ме сърцето и се чудя дали не се разболявам или... всъщност да, на психична основа е. Притеснения, угризения, съмнения валят като малки сладки, но студени снежинки и бавно се трупат по топлото ми сърчице. Мдам – вече си имам и преспи...

16:41, смирен съм, но все още не мга да намеря покой. Защо го направих? Не ми се мисли... Трябва да оцелея някак си тези 6 седмици, а после ще му мисля. Пък и какво, ако ми остават 10-12 години? Че малко ли са? 18+12=30... ехее, та това си е хубава възраст. Пожелавам си да я достигна... В стаята е топло, но на мен ми е студено, отвътре... Представям си сърчицето като студено стъкълце на много частички, даже някои са прашинки... Дали ще успея да открия лепило, с което да ги скрепя?

Минутите текат бавно, снежинките затрупват земята и всичко побелява. Отнякъде лекичко се чу нечий стон, и той изчезна и всичко е бяло, тъжно, самотно, но затова пък чисто, неопетнено, изначално.

Седя си в ъгъла на стаята, скръстил ръце, и се опитвам да се усмихна. Най ми се искада бях отново на 8, да бях онова любопитно и добродушно дете, което всички обичаха.Как ми се иска да не беше натрупал сняг, а памук. Как ми се иска да скоча и да се призезя на някой облак, да съблюдавам света, но такъв, какъвто трябва да е – красив и добър.Пак ме присви сърцето и може би леко ми се навлажниха очите, но няма да си призная. Гу-гу-гу, заиграх се като бебе и се разсеях и ми мина. Ох,

"Животът е твърде кратък"

Да го губя в оправдания, BITCH, айде :* и до следващата криза.